През декември тази година България беше обхваната от вълна от улични протести, които предизвикаха сравнения с преобразуващите демонстрации от 1989–1990 г., сложили край на комунистическия режим. Този път поколението Z, израснало в България като членка на ЕС, се мобилизира и изрази гнева си, първо чрез социалните платформи, а след това и по улиците на големите градове. Тяхното недоволство, канализирано в политически действия, предизвика бърза реакция от страна на правителството, а именно незабавни мерки, свързани с първия бюджет на страната в еврозоната. Въпреки това, сред цялата тази енергия се забелязва разминаване: фокусът на по-младото поколение върху непосредствените проблеми може да пренебрегне по-дълбоките политически сложности, докато утвърдените лидери се борят да представят нови перспективи.

Тези протести бележат кулминацията на общественото недоволство, което започна през 2013 г. През последните четири години българската политика бе белязана от нестабилност – осем парламентарни избори, множество временни правителства и фрагментирана партийна система, подхранена от широко разпространеното разочарование от продължаващото завладяване на държавата и циничната безнаказаност. Под тази турбулентност се крие мощно течение от колективни емоции: желание за гордост от националната идентичност, срам от възприеманите неуспехи, гняв от системните предизвикателства, разочарование от политическите резултати и, все повече, страх за бъдещето на фона на продължаващата война в Украйна. Тези настроения оформят политическия дискурс, националната идентичност, геополитическата позиция и демократичното участие в България. Разбирането на факторите, задвижващи тези емоции, и тяхното взаимодействие с демократичните институции дава път за насочване на обществените действия към конструктивни резултати, които да извлекат поуки от последните събития.

През 2020 г. избухнаха редица политически спорове, сред които сигнали за корупция в съдебната система, бизнес схеми за прекомерно застрояване на черноморското крайбрежие и криза с недостиг на вода, причинена от разпадаща се жизненоважна инфраструктура. Песимизмът достигна исторически връх, като 6% от българите дадоха положителна гражданска оценка за 2020 г., а 51% — отрицателна. Преломният момент настъпи, когато главният прокурор разпореди обиск в президентството, който бе широко възприет като институционално превишаване на демократичните механизми за контрол и поддържане на равновесието, с цел да се заглуши гласовитата критика към действащото изпълнително и съдебно ръководство. С пандемията от Covid-19, която засили напрежението и емоционалния стрес, избухнаха протести в цялата страна.

Протестите, които продължиха до края на 2021 г., бяха израз на колективното възмущение от липсата на демократична отчетност и широко разпространената корупция. С течение на времето обаче и без да се осъществят значителни институционални промени, тази емоционална реакция отслабна и в крайна сметка бе заменена от разочарование. Въпреки интензивността на обществената мобилизация, протестиращите не успяха да запазят динамиката на ангажираността си.

Още преди тези събития обаче емоционалният климат в страната беше изключително негативен, като съвременният образ на българина за самия себе си бе формиран предимно от чувства на гордост и срам. Гражданите като цяло проявяваха апатия към политиката, което се потвърждаваше от устойчиво ниската избирателна активност. За мнозина влиянието им като избиратели се усещаше като отживелица и хората изразяваха недоверие и скептицизъм към цялостния изборен процес. Това, в съчетание с разочарованието след протестите, доведе до парализа на всякакво по-нататъшно демократично или институционално развитие.

Тези, които са се възползвали най-много от нарастването на разочарованието, са популистките, екстремистките и антисистемните партии. Популистката и твърдо евроскептична партия „Възраждане“ се изкачи от маргиналните 2,45% през 2021 г. до над 13% на последните избори, а популистката, антисистемна и умерено евроскептична партия „Величие“ също се прояви като политически актьор, получавайки над 100 000 гласа и изненадващо влизайки в парламента. Бързото им издигане на политическата сцена се дължи на способността им да се възползват от съществуващите чувства на гняв и неудовлетвореност и на умелото използване на социалните платформи за привличане на последователи сред разочарованите българи, живеещи извън България. Тези партии се фокусират върху предполагаемата борба срещу външен враг, било то Запада, НАТО, ЕС или ЛГБТИ+ общността. В тази история за Давид срещу Голиат те се опитват да предизвикат усещания за несправедливост и позиция на жертва, като същевременно призовават към национална гордост, евроскептицизъм и носталгия. За все по-голяма част от българите привлекателността на радикалните и националистически идеологии е както политическа, така и силно емоционална. Те вярват, че тези системи от политически вярвания могат да постигнат това, в което демокрацията е провалила: ред, гордост и стабилност.

Войната на Русия срещу Украйна е определящ политически въпрос, който предизвиква силни емоционални реакции у много българи. Тя поражда чувство на страх и тревога както по отношение на Украйна и Русия, така и по отношение на уязвимата позиция на България на световната сцена.

Българското общество и политика отдавна са разделени по линия на отношенията с Москва. Войната задълбочи съществуващите разделения в българското общество на проруски и антируски/антиукраински лагери. Популярните наративи, подкрепяни от Кремъл, представят САЩ и ЕС като агресивни, търсещи печалба актьори, които въвличат България в нежелани конфликти. Войната също така подхрани тревогите относно загубата на суверенитет и национално самоопределение. Политическият елит – управляващ и опозиционен, е разделен на проевроатлантически и проруски лагери, маскирани като патриотични, като най-популярната политическа фигура, президентът, подкрепя втория лагер.

Идеята, че София трябва да заеме неутрална позиция, набира все по-голяма популярност. „Възраждане“, която организира митинги под мотото „ Дайте шанс на мира“, призова за прекратяване на военната помощ за Украйна и отмяна на санкциите срещу Русия. Въпреки че представят позицията си като пацифистка, те често повтарят аргументите на Кремъл. Президентът е възприел подобни нагласи и позиции, като в допълнение към това се противопоставя на приемането на еврото.

Източник:Reuters Institute.

Страната, чиято свобода на пресата се нарежда на ниското 59-то място в световната класация за 2024 г., е плодородна почва за тактиките за завладяване на руските медии и за дезинформационни кампании. Сред тях са: че Covid-19 е преувеличение или измама; че е необходимо да се подкрепят руските енергийни проекти, за да се повиши енергийната сигурност на България; и че европейските политически приоритети са насочени конкретно срещу конкурентоспособността на българската икономика.

Политиците апелират не само към разума на избирателите, но и към техните чувства, като изграждат наративи, които резонират с електората. Например, лидерът на най-голямата парламентарна партия, ГЕРБ, и бивш министър-председател Бойко Борисов представя личните си истории катопътуване на героя (в смисъла на универсалния мотив за израстването на героя, който присъства в световните митологични традиции) от охранител до държавен лидер, борещ се срещу корупцията, което му осигурява безпрецедентно политическо дълголетие и достъп до властта. „Възраждане“ и БСП представят своите лидери като герои, които смело се противопоставят на глобалистичните сили. Тези наративи създават емоционална връзка с избирателите.

От друга страна, „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“ изглежда не са успели да представят силна „митична история“, което вероятно отчасти обяснява трудностите им да намерят отзвук сред избирателите извън градските елити. Това е породило противоречиви емоции и съмнения, които са довели до вътрешни разриви и отслабване на обществената подкрепа. Техните последователи очакват почтеност от висшестоящите и са склонни към емоционални изблици в социалните медии, когато са разочаровани. От друга страна, лидерите очакват от избирателите си да бъдат рационални в избора си и същевременно да останат непоколебимо лоялни към партията. „Продължаваме промяната“ са най-активните лидери на протестите от 2025 г. Все пак остава силно неясно дали те ще успеят да извлекат полза от изборите и да насочат огромната емоционална енергия на протестите към продуктивни демократични промени, без да нарушават геополитическите ангажименти на страната.

В България формулирането на политики е отстъпило място на емоциите. Партиите разчитат силно на емоционално заредена реторика, като използват срам, преувеличения и откровена дезинформация, за да подкопаят опонентите си. Политическите речи са лишени от съдържание и са фокусирани по-скоро върху лични нападки.

Негативният ПР се е превърнал в централен елемент от кампаниите на партиите. Това направи и настоящите протести едни от най-ожесточените в посткомунистическата история на България. Прекомерната употреба на негативизъм превзе ефира и лиши гражданите от така необходимия политически дебат.

Вземането на решения също е станало емоционално, като лидерите позволяват на личните си чувства да диктуват действията им. Политическите борби, неотстъпчивостта и липсата на комуникация между партиите не спомагат за опитите за сътрудничество. Тези непродуктивни емоции вземат превес над разума, както и над настроенията, които биха били по-благоприятни за демокрацията, а резултатът е повтарящ се институционален застой.

Пространството за конструктивен диалог в България се свива, изместено от сензационност, гняв и въздействащи истории.

Въпреки тази нестабилност, все още има път към по-конструктивна политическа среда. Силното обществено искане за отчетност, особено сред по-младите поколения, може да бъде насочено към значим демократичен напредък, ако политическите лидери се откажат от негативните емоционални нагласи и популистките обещания. Чрез формулиране на реалистични дългосрочни цели, даване на приоритет на институционалната стабилност и повторно ангажиране на гражданите чрез прозрачен и насочен към решения диалог, политическите актьори в България биха могли да помогнат за превръщането на широко разпространеното недоволство в устойчиви усилия за положителна промяна. По този начин те не само биха възстановили доверието на обществото, но и биха създали по-устойчива и ориентирана към бъдещето демократична среда.