Сложният лабиринт на домашното насилие в България
На 22 март 2022 г. Европейският съд по правата на човека осъди България за нарушаване на правото на живот на млада жена, майка на две деца, трагично загинала от ръката на своя съпруг. Това поредно осъдително решение е само най-новият щрих към тревожната картина на нагласите към жените в българското общество. Съдебната практика на ЕСПЧ, докладите на неправителствени организации, изследователските статии и медийното отразяване на инциденти извеждат на преден план липсата на стабилни механизми за превенция и защита от домашно насилие в България. Всъщност, неотдавнашните решения на българския Конституционен съд показват, че преодоляването на насилието зад стените на дома все още остава по-скоро надежда за бъдещето. Обявяването на Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие (Истанбулската конвенция) за противоконституционна и съпротивата срещу признаването на социалното значение на пола у нас са ярки примери за социалното пренебрежение към този тип насилие, засягащо най-често жени.
Въпреки скромното наличие на официални данни за домашно насилие и насилие, основано на пола в България, Министерството на вътрешните работи докладва близо десетпроцентов ръст на регистрираните престъпления в условията на домашно насилие между 2020 и 2021 г. Разкритите престъпления остават под 60% от докладваните всяка година. През 2020 г. 2/3 от подадените сигнали на националната гореща телефонна линия са били за домашно насилие, като повече от половината от тях – за насилие от страна на брачен партньор, а 81% от потърсилите помощ са жени. Несъответствието между броя на обадилите се на горещата линия и броя на официално регистрираните престъпления в условията на домашно насилие е значително. Причина за това би могло да бъде подлаганият на сериозна критика критерий за системност на домашното насилие. От тази дефиниция следва, че жертвите на еднократни случаи на домашно насилие, на психологическо насилие или на емоционален и икономически тормоз са още по-трудни за преброяване. Празнотите и пропуските в българската нормативна база, липсата на систематизиран подход за събиране на официална статистика и затрудненият достъп до ресурси за подкрепа и защита на жертвите превръщат реалността във фрагментирана и труднодостъпна.
Антидискриминация, но само на хартия
Тези законови и институционални недостатъци се задълбочават, благодарение на цялостния социален климат, който трудно преодолява тежестта на традиционните полови стереотипи и дискриминативни разбирания за ролята на жената. Бурните социални вълнения и протести срещу Истанбулската конвенция през 2018 г., включително използването на образи на „традиционното българско семейство“ като контрапункт на „западния джендъризъм“, разкриха устойчиви алтернативни дискурси, разминаващи се със съдържанието на закона. Взаимозависимостта между тези три социални явления – половото неравенство, традиционните нагласи за ролята на жените и домашното насилие – отдавна е установена от международни органи като Комитета към Конвенцията за премахване на всички видове дискриминация по отношение на жените (CEDAW). Анализите на Центъра за изследване на демокрацията по темата показват, че домашното насилие е стигматизиран и срамен процес, заключен в интимната сфера, който често се свърза с маргинални култури, нисък образователен и икономически статус или злоупотреба с алкохол и наркотици. Обществените нагласи към противодействието на домашното насилие са основани на схващането, че този проблем трябва да се реши там, където се осъществява – между четирите стени на дома. Тези изкривени гледни точки процъфтяват в среда на слаба информираност не само сред широката общественост, но и сред социалните работници и специалистите, които работят с жертви. Редица професионалисти в публичния и в частния сектор често се дистанцират от проблема, виждайки го извън своите отговорности и сфери на влияние. Нетърпимостта към наративи за обвиняване на жертвите и сензитивността към тяхната емоционална и физическа уязвимост са умения, които не са достатъчно добре усвоени нито сред институционалните работници, нито сред гражданското общество като цяло. Изграждането на умения и нагласи сред широк спектър от социални участници има значителен потенциал да намали броя на жертвите, да предостави насоки за институционална подкрепа и рехабилитация, да осигури адекватна помощ и да създаде култура по превенция на насилието над жени.
Специалистите по човешки ресурси – нестандартното противодействие на домашно насилие?
Промяната на обществените нагласи към жените е важна първа стъпка в решаването на сложния проблем с домашното насилие в България. Решаващият момент в предотвратяването на насилието над жени изисква развенчаването на мита, че случващото се зад затворени врати, е „семеен проблем“. Насилието над жени е обществена, социална и културна епидемия, която далеч надхвърля частната сфера, но се предава от поколение на поколение. Достъпът до ресурси за подкрепа и защита от домашно насилие е затруднен от институционален блокаж, заради който жертвите често трябва сами да се справят с проблема. Преминаването през физически, емоционални и икономически травми често остава заключено в рамките на дома и под контрола на доминиращия насилник. Оставени сами, жертвите се чувстват изолирани и безсилни. Ето защо превенцията трябва да бъде обществена дейност с участието на професионални мрежи за подкрепа на жертвите по трудния път към спасението от насилие. Практическата подкрепа и защита на жертвите е задължение на институциите, но достигането до отговорните институции е първото препятствие, което пострадалите жени трябва да преодолеят.
Като първа стъпка в подкрепата на жени, пострадали от домашно насилие, Центърът за изследване на демокрацията, в сътрудничество с Асоциация „Деметра“ и Института по публична администрация, започна работа по програма за обучение на професионалисти в областта на човешките ресурси как да идентифицират, подкрепят и насочват жертви на домашно насилие. Работата с лични досиета, достъпа до финансова, административна и здравна информация, както и активното участие в културния и социалния живот на организациите поставя специалистите по човешки ресурси в стратегическа позиция. Те имат уменията и възможността да откриват и идентифицират както белезите на физическо насилие, така и признаците на икономическа, емоционална и психическа зависимост сред поверения им персонал. В съчетание с професионалните умения по комуникация и емпатия, тази особена позиция превръща експертите по човешки ресурси в неизползван досега ресурс в противодействието на домашното насилие в България. Изграждането на умения и знания за подкрепа на пострадалите от домашно насилие може да подобри работната и гражданската култура по отношение на жените в България.
*Ако Вие или някой, когото познавате, е жертва на домашно насилие или е в опасност от попадане в застрашаваща ситуация, потърсете подкрепа от националните центрове за закрила на жертвите, като се свържете с горещите линии наАлианса за защита от насилие, основано на пола, Фондация „ПУЛС”, или Асоциация „Анимус”.
