Енергийният преход на Европа се сблъсква с все по-силен геополитически и геоикономически насрещен вятър в контекста на възобновената надпревара за глобално надмощие. Газовата и електроенергийната криза ясно напомни, че трилемата на енергийната политика за едновременното постигане на достъпност, енергийна сигурност и устойчивост, далеч не е намерила своето решение. Кризата показа как прекалената зависимост от вноса на изкопаеми горива от няколко авторитарни държави като Русия увеличава рисковете пред енергийната и климатичната сигурност на Европа и забавя енергийния преход. Драматичният ръст на цените на енергийните ресурси се използва като аргумент за преразглеждане и даже прекратяване на Европейския зелен пакт. Това би било грешка.
Защо е важно: Европейският зелен пакт не е причината за енергийната криза, а нейното решение. Върху неговите основи би трябвало да се изгради нова Европейска стратегия за енергийна и климатична сигурност. Усилията за декарбонизация, подкрепяни с финансиране от NextGenerationEU (над 30% от което е предвидено за политики и проекти в областта на енергийния преход), ще трябва обаче първо да преодолеят климатичния скептицизъм на големи части от европейското общество, целенасочено засилвани от национални и чуждестранни интереси. Политическите последствия от настоящата енергийна криза и страхът от потенциални проблеми със сигурността на енергийните доставки през зимата предполагат, че за да се постигнат целите на енергийната сигурност, без да се компрометира прехода към зелено бъдеще, ще е нужна силна политическа воля за провеждане на необходимите реформи.
В хватката на изкопаемите горива: Правителствата на европейските държави не само срещат трудности да гарантират надеждни доставки на евтина енергия, но и са изправени пред почти нерешимата задача да преодолеят зависимостта от изкопаемите горива. В много европейски страни вместо значителното европейско финансиране да се насочва към намаляване дела на изкопаемите горива в енергийния микс, се налагат мащабни газови проекти със съмнителна ефективност и възвращаемост.
Германия неотклонно подкрепя газопровода „Северен поток 2“ на базата на краткосрочни политически интереси и отношения със свързани с Русия олигархични мрежи, въпреки че този проект подкопава заложената още преди десетилетие стратегическа цел на ЕС да диверсифицира енергийните доставки. Одобрението на проекта тласка Украйна и голяма част от Централна и Източна Европа все по-силно в хватката на Кремъл. От своя страна, Русия използва все по-уверено и умело своите мащабни енергийни проекти, за да разедини Европа по стратегически въпроси.
Нежеланието за промяна на енергийния курс към по-устойчива енергия се наблюдава и в Централна и Източна Европа, където страни като България, Унгария, Гърция, Румъния, Словения и Словакия залагат на рискови инвестиции в газопреносна инфраструктура. Това се случва в допълнение на построяването на газопровода „Турски поток“, чийто мащаб е по-малък от този на „Северен поток“, но има също толкова пагубен ефект за енергийната сигурност в Черноморския регион. Инвестиции в подобни проекти са хазартни, защото чрез обвързващи неизгодни дългосрочни договори водят до пряко увеличение на газовата зависимост от Русия с между една трета и 50%, което бави диверсификацията на енергийните доставки и интеграцията на европейските газови пазари.
Скъпо струващото статукво: Преминаванетокъм природния газ като основен енергоизточник цели да замести въглищата в енергийния микс, без правителствата да дават ясен хоризонт за тяхното пълно извеждане от системата. Под натиска на определени политически групи, много страни членки в Централна и Източна Европа предлагат дати за затваряне на въглищните електроцентрали, които не съответстват на степента на рентабилност на отделните мощности. Според редица базирани на икономическо моделиране оценки лигнитните електроцентрали трябва да бъдат изведени от експлоатация в най-кратък срок, като всяко забавяне на този процес би се отразило негативно на социално-икономическите показатели. Преждевременното закриване на немските атомни електроцентрали и критично високите цени на природния газ през 2021 г. обаче дадоха глътка въздух на въглищните централи. В паниката си от непрестанно поскъпващата енергия и под натиска на бизнеса и домакинствата правителствата са изкушени изцяло да замразят процеса на въглищен преход, за да постигнат своите вътрешнополитически цели.
Стратегията за отлагане извеждането на въглищата ще има пагубен ефект върху планираната икономическа и социална трансформация на въглищните региони. По този начин се подвеждат както фирмите, така и работниците от сектора, които тълкуват подобни действия като сигнал, че нелекият, но екологично по-устойчив преход към климатична неутралност може изобщо да не започне. Същевременно, корупционните мрежи, свързани с ядрената и газовата промишленост, които контролират вземането на решения в енергетиката на България, Унгария и Чехия оказват натиск за инвестиции в базови мощности, което води до отлив на инвестициите във ВЕИ.
Към нова Европейска енергийна и климатична стратегия: Енергийната кризапрез 2021 г. ясно посочи необходимостта от нова Европейска стратегия за енергийна и климатична сигурност. За нейното изпълнение държавите в Европа могат да се възползват от огромните средства, предвидени от ЕС за възстановяване и устойчивост, както и от европейските кохезионни фондове.
Какви следва да бъдат основните стълбове на тази стратегия?
Първо, най-устойчивият начин за намаляване зависимостта от внос на енергия, съпроводено от декарбонизация на енергийния микс, е замяната на изкопаемите горива с местни възобновяеми енергоизточници. Декарбонизирането на енергийните пазари ще осуети амбициите на Русия за още по-голямо икономическо и политическо влияние в Европа.
Второ, Европа трябва да доизгради и либерализира енергийните си пазари, като преодолее причините за разликите в цената на енергията в отделните региони и за все по-силния национализъм в областта на енергетиката. Понастоящем едва няколко европейски страни са поели ангажимент да инвестират средства в модернизацията на електропреносната система и изграждането на интелигентни мрежи, които да позволят по-лесното присъединяване на големия брой нови ВЕИ електроцентрали в електроенергийната система.
Трето, европейските правителства трябва да реализират огромните възможности за развиване на алтернативните съвременни технологии за производство на възобновяема енергия като офшорните вятърни паркове (чиито електропроизводствен потенциал до 2030 г. се оценява на 3 400 ТВтч), зеления водород и синтетичните горива за промишлеността и нисковъглеродната транспортна инфраструктура. Европейските страни следва да превърнат в приоритет научноизследователската и развойна дейност, иновациите и пазарния капацитет вместо да залагат на пасивното използване на вече съществуващи технологии, като добър пример са батериите. Европа следва да се откаже от инвестиции в гигантски акумулаторни системи, тъй като понастоящем тази технология е свръхскъпа и е по-добре да бъде наложена едва когато това стане рентабилно за гражданите и малките фирми.
Четвърто, Европейската енергийна и климатична стратегия би имала смисъл, само ако потребителите бъдат поставени на първо място. Вследствие на покачващите се цени енергийната бедност в цяла Европа рязко нарасна, като най-засегнати са Централна и Източна, както и Южна Европа. През последния зимен сезон отоплението не е по джоба на около 35 милиона европейци. Това налага приемането на по-далновидна общоевропейска политика, която да стимулира енергийната ефективност и да създаде условия за производство на енергия за собствени нужди.
Липсващият елемент: По отношение политиката в областта на енергийната и климатичната сигурност, страните в Европа се делят на такива, които я формулират и такива, които само сляпо я следват. От критично значение за преодоляване различията между тези две групи страни и постигане на общоевропейските цели е подобряването на управлението на енергийния сектор. Равновесие между амбициозните политики и възможностите за осъществяването им може да се постигне чрез въвеждането на нови, базирани на доказателства, инструменти като Индекса на европейската енергийна и климатична сигурност. С негова помощ ще могат да се извършват обективни сравнителни оценки, които да спомогнат по-нататъшното хармонизиране на националните политики във всички сектори и области, придружени с дългосрочни политически, финансови и социални ангажименти.
