В последните 10 г. противодействието на радикализацията и тероризма в Европа претърпя динамични промени, породени от политическите и социалните процеси в Близкия изток от 2011 г. насам, зачестяването на терористичните атентати на континента, възходът на „Ислямска държава“ (ИДИЛ) и появата на т.нар. „чуждестранни бойци“. Европейският съюз и отделните държави членки вече не гледат на радикализацията като изцяло външен феномен. В този контекст, през 2015 г. българското правителство прие Стратегия за противодействие на радикализацията и тероризма (2015 – 2020 г.), отразяваща визията му относно необходимите политики в тази сфера.
Радикализацията в България: по-скоро „социална“ отколкото „ислямистка“
В контекста на увеличаващ се риск от терористични атентати и разпространение на радикални идеи, България остава частично засегната. Атентатът в Сарафово през 2012 г. е единственият терористичен акт на територията на страната в по-новата ѝ история, при това организиран отвън и насочен към израелски граждани.
По-голямата част от мюсюлманите в България са сунити, последователи на ханафитската школа, които отхвърлят ортодоксалните интерпретации на исляма. Независимо от това, през последните години в страната се наблюдава разпространение на салафизма сред някои роми и български турци. Въпреки че течението не е радикално по своята същност, част от последователите му демонстрират подкрепа към радикални ислямистки организации като ИДИЛ и Ал-Кайда и подбуждат към омраза. Такъв пример е окачването на знамето на ислямистката организация „Халифат“ над две къщи в ромския квартал „Изток“ в Пазарджик през 2003 г., в които привърженици на забранената организация провеждат срещите си. Това показва, че ромската общност, често обект на стигматизация и дискриминативно отношение от страна на други групи в обществото, е по-уязвима към попадане под влиянието на радикални идеи.
Салафизмът достига до българските ромски общности посредством чуждестранни мисионери и благотворителни организации, млади мюсюлмани в България, които се обучават в религиозни университети в чужбина, или в резултат от миграцията към Западна Европа, където ромските мигранти имат контакти с местните мюсюлмански общности. Следва да се отбележи обаче, че по-високата степен на религиозност, сама по себе си, не е фактор, допринасящ съществено за по-лесното възприятие на радикална идеология. Някои представители на гражданското общество говорят за „социална радикализация“ вместо за „религиозна радикализация“, за да подчертаят социалния характер на факторите, водещи до радикализация в България. Това разбиране контрастира на западното възприятие относно първопричините, движещи процеса на приемане на радикални възгледи. В по-общата рамка на политическите и социалните неправди, с които се борят ромите, териториалната дискриминация се откроява сред факторите, допринасящи за разпространението на радикални идеи. Наблюдава се корелация между радикализацията сред ромските общности и пасивността на институциите в районите, които тези групи населяват. Икономическата и социалната изолация на ромските общности в някои квартали се явява материално изражение на общата социална неравнопоставеност, която създава усещане у ромите, че са отхвърлени от обществото, а това, от своя страна, води до капсулиране на техните общности. Предразположението им към радикални идеи е продиктувано донякъде от желание за приобщаване към нещо по-голямо, а не задължително от изначална вяра или интерес към определена идеология.
През 2015 г. започна т.нар. „имамско дело“ срещу Ахмед Муса, главният ислямски проповедник в Пазарджик, и тринадесет от сподвижниците му. Всички те са обвинени в антидемократична пропаганда, религиозна омраза, подбуждане към война и предоставяне на логистична подкрепа на чуждестранни бойци, пътуващи към Сирия. Широкият отзвук на процеса е пример за влиянието на медиите, подсилващо предразсъдъците към ромите салафити, което индиректно води до по-широко разпространение на радикални идеи сред групата. Като цяло, арестите и обвиненията в участие в радикални ислямистки организации са рядкост и остават извън фокуса на обществения живот в България.
Крайнодесният екстремизъм в България: от субкултура към мейнстрийм
Българските правителство и общество остават бдителни по отношение на ислямистката радикализация, макар тя да е по-рядко явление в сравнение с насилствените прояви, продиктувани от крайнодясна идеология. Крайнодесните организации в България са разнообразни – от политически партии, през консервативни организации („Общество и ценности“) до неформални групи („Скинхедс“). Без да следват ясна идеология, те споделят силни националистически чувства, базирани на расистки, ксенофобски или хомофобски идеи. Обхватът на действията им се разпростират от публикуването на пропагандни текстове и организирането на протестни шествия като „Луковмарш“ до извършването на престъпления от омраза. Разследването на такива престъпления обаче обикновено е невъзможно, тъй като често те въобще не се докладват на полицията; когато все пак подобни престъпления бъдат съобщени на полицията, те обичайно се регистрират, разследват и наказват като извършени по хулигански подбуди. Тази практика възпрепятства създаването на институционален опит в установяването и преследването на престъпления с дискриминационен елемент. Това води до подценяване на опасността от разпространението на език на омразата и крайнодясна пропаганда.
Освен омаловажавани, насилствените прояви в страната, обвързани с крайнодясното, са на път да бъдат нормализирани. С влизането на крайнодясната партия „Атака“ в парламента през 2005 г., десните екстремисти получават политическо представителство. Политическата нестабилност в страната в периода 2013 – 2015 г., както и засилването на мигрантската криза създадоха предпоставки за активизиране на съществуващи крайнодесни организации, както и за появата на нови такива. Участието на националистическата коалиция „Патриотичен фронт“ в третото правителство на ГЕРБ между 2017 и 2021 г. бе другият ключов момент в легитимирането на екстремистки идеи, осигурявайки на крайнодесните партии и организации възможността да влияят върху политическите решения в страната.
Успешният саботаж на приемането на Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, позната още като Истанбулската конвенция, както и Националната стратегия за детето, са красноречиви примери за дълбоко вкоренена нетолерантност към различните и недоверие към европейските либерални ценности, които с готовност се експлоатират от крайнодясното.
Предпоставки за разпространението на радикални и екстремистки идеи
Освен транснационалните динамики и социалната дискриминация, са налице още няколко основни предпоставки за разпространението на радикални и екстремистки идеи.
Икономическата бедност е най-често изтъкваният фактор и основната движеща сила на радикализацията, поради пряката ѝ връзка със социалната маргинализация и ниското ниво на образованост. Тя обичайно се свързва с членовете на ромските общности в България, които са податливи на религиозна радикализация в търсене на материална подкрепа. Независимо от това, социални експерти, работещи с деца, твърдят, че бедността не е значим критерий, тъй като според наблюденията им, все повече деца от финансово стабилни семейства се поддават на радикални идеи, вкл. и крайнодесни.
Образователната система в България е изправена пред предизвикателството да развива умения за критично мислене, за да не допуска младите хора да бъдат податливи на манипулации. Преобладаващата липса на дигитална грамотност, придружена от недоразвити когнитивни умения, превръща интернет пространството в благоприятна среда за разпространението на радикални идеи.
Крайният извод, който би могъл да се направи е, че социалната неравнопоставеност е ключов фактор, водещ до радикализация в българското общество.
Политическа воля за противодействие на радикализацията и екстремизма в България
В Стратегията за противодействие на радикализацията и тероризма (2015 – 2020 г.) е заложен амбициозен план за инициативи и политики за превенция и противодействие на тези явления. В разработването и изпълнението на програми, целящи противодействие, следва да бъдат включени специалистите, практикуващи на първа линия – полицаи, учители, социални и здравни работници. Рамката предвижда засилено междуинституционално взаимодействие, както и сътрудничество с местни неправителствени организации, религиозни и етнически общности и медиите.
Недостатъци на Стратегията са прекомерният фокус върху правоохранителния елемент за сметка на ограничени дейности за превенция, и липсата на конкретен бюджет за изпълнение на заложените цели. Крайнодесният екстремизъм е неглижиран, въпреки че е по-често срещан от ислямистката радикализация.
Като цяло Стратегията предоставя детайлно разбиране за обстановката в България по темата и очертава основните параметри за противодействие на радикализацията в страната. Въпреки това, неефективното ѝ и частично прилагане, наред с допускането на забавяне при приемането на нова Стратегия за противодействие на радикализацията и тероризма през 2021 г. свидетелстват за нужда от продължаващ ангажимент и политическа воля за справяне с потенциалните и съществуващите заплахи за националната и регионалната сигурност.
Настоящата статия обобщава наблюденията и заключенията на Росица Джекова, д-р Лилия Якова, Надя Стойнова и Стефан Ралчев, автори на докладите Движещи фактори на радикализацията и насилтвения екстремизъм и National Approaches to Extremism: Bulgaria Country Report. Публикациите са разработени в рамките на инициативата CONNECT, финансирана от Рамковата програмата за научни изследвания и иновации Хоризонт 2020 на Европейския съюз.
